O dieses ist das Tier, das es nicht giebt.Sie wußtens nicht und habens jeden Falls– sein Wandeln, seine Haltung, seinen Hals,bis in des stillen Blickes Licht – geliebt.Zwar war es nicht. Doch weil sie’s liebten, wardein reines Tier. Sie ließen immer Raum.Und in dem Raume, klar und ausgespart,erhob es leicht sein Haupt und brauchte kaumzu seinÈ questo l’animale favoloso, che non esiste. Non veduto mai, ne amaron le movenze, il collo, il passo: fino la luce dello sguardo calmo.Pure non era. Ma perchè lo amarono,divenne. Intatto. Gli lasciavan sempre più spazio. E in quello spazio chiaro, etereo:serbato a lui – levò, leggiero, il capo.And here we have the creature that is not.But they did not allow this and as it happens- his gait and bearing, his arched neck,even the light in his eyes - they loved it all.Yet truly he was not. But because they loved himthe beast was seen. And always they made room.And in that space, empty and unbounded,he raised an elegant head, yet hardly foughtfor his existence. Oh ! C'est elle, la bête qui n'existe pas.Eux, ils n'en savaient rien, et de toutes façons- son allure et son port, son col et même la lumièrecalme de son regard - ils l'ont aimée.Elle, c'est vrai, n'existait point. Mais parce qu'ils l'aimaientbête pure, elle fut. Toujours ils lui laissaient l'espace.Et dans ce clair espace épargné, doucement,Elle leva la tête, ayant à peine besoin d'être.
Rainer Maria Rilke
Заради един-едничък стих трябва да видиш много градове, хора и неща, трябва да познаваш животните, да чувстваш как летят птиците и да различаваш взора, с който сутрин се разтварят лицата на малките цветя. Трябва да умееш да си спомняш за пътища през непознати местности, за неочаквани срещи и раздели, които дълго си виждал да идват насреща ти - за дните на детството, които все още не познаваш, за родителите, които е трябвало да наскърбиш, когато са ти доставяли радост, а ти не си я разбирал (била е радост за някого другиго...), за детските болести, които започват така странно, с толкова много дълбоки и тежки превращения, за дни в спокойни, притихнали стаи и за някои сутрини край морето, за морето изобщо, за всички морета, за нощите по време на пътуване, които отшумяват високо горе и отлитат със звездите си - а дори ако имаш право да мислиш за всичко това, то все още няма да е достатъчно. Трябва да имаш спомени за много любовни нощи, от които нито една не прилича на другата, за стонове на родилки и за олекнали, бели и спящи майки, току-що дарили живот, чиито тела отново се затварят. Но трябва да си бил и при умиращи, да си стоял край мъртъвци в някоя стая с отворен прозорец и прииждащи на тласъци шумове. Ала дори и да имаш спомени, това все още не е достатъчно. трябва да умееш да ги забравяш, когато са много, и да имаш огромното търпение да чакаш завръщането им. Защото самите спомени все още не са онова, което е необходимо. Едва когато станат наша кръв, поглед и лик, безименни и неотличими от нас самите, едва тогава може да се случи тъй, щото в някой неуловим миг първата дума от един стих да се възправи в тяхното гъмжило и да се измъкне от тях.Записките на Малте Лауридс Бриге
Rainer Maria Rilke